Одисея на Анри Кабан  1943-1945

 

 

 

 

 

 

I.                  Бягството от Франция

 

 

1.    Подготовка за заминаване

2.    Прехода през Пиренеите

3.    Прехода през Испания

4.    Заминаване за Мароко

 

 

 

 

 

 

 

II.               Постъпване във въздухоплавателните войски

 

 

5. Казабланка и Алжир

6.Маракеш

7.Великобритания

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

I. Бягството от Франция

 

 

1.     Подготовка за заминаване

 

През октомври 1942 влязох в Ecole normale supérieur, след като за втори път се отказвах от Ecole Polytechnique. Всъщност за  първи път бях приет в Ecole Polytechnique през 1941, когато бях завършил специален подготвителен клас по математика в гимназията Saint-Louis в Париж. На 16 февруари 1943 по националното радио беше обявено учредяването на Service du Travail Obligatoire, STO (Служба за задължителна работа). Младите мъже, родени през 1920, 1921 и 1922 бяха повикани по служба в Германия, за да помогнат на  работниците там. Едновремено с това беше предприето преброяване на мъжете между 21 и 31 години. Същата вечер, с изключителна бързина и точност, които вече се бяха превърнали в закон, дойде отговорът от Лондон : „Не на преброяването!” Движението срещу преброяването на населението се разширяваше с изключителни темпове.  Кампанията на французите в Лондон срещу STO надминава всички предишни радио кампании. „Ако искаш да скъсиш войната – не работи за Хитлер!”. Към 1 август 1943 година, листът с имена на хората, отказали да работят за Германия по време на окупацията, наброява 85 000 имена. Тъй като бях роден през 1923 година, всичко това не ме касаеше, въпреки това реших да прекъсна учението си в École normale supérieure и да се опитам да замина за Англия или Северна Африка.

През август 1943, един месец след като взех изпитите по Обща физика, Диференциална математика и Висш анализ, тръгнах към Bernadets-Desbats, в региона на Hautes Pyrénées, където щях да работя във фермата на мои братовчеди. Бях много учуден като научих, че тези трима млади мъже, повикани по служба от STO са тръгнали към Германия, при условие, че Испанската граница се намира на само 70 километра. В г.Тарб посетих Г-н Денис Пруне, приятел на моите родители, той знаеше за желанието ми да стигна до Северна Африка и ми предложи да се свържа с нелегална организация, която да ми помогне да пресека Френско-Испанската граница. Трябваше само да стигна до къщата му, където щях да отседна до заминаването ми от г.Тарб. Връщайки се към Париж, минах през Марсилия, където посетих баба ми по бащина линия. Тя силно критикуваше моите планове, изтъквайки, че в крайна сметка резултатът ще бъде ареста на баща ми, който беше професор във Факултета по Природни науки в Парижкия Университет. Преди да пристигна в Париж прекарах и няколко дена в местността Вар,край г.Ле Лек, където родителите ми имаха вила. Г.Ле Лек се намираше между Марсилия и Тулон. Без никакво конкретно намерение, разгледах различните възможности за защита на брега, които трябваше да спрат евентулано нападение по море.

Тъкмо пристигнах в Париж, когато разбрах за двама студента от École Polytechnique – Фонтане и Беле, които бяха съученици на по-големия ми брат искат да намеря начин да заминат за Испания, което беше наистина сложен проблем, но за щастие аз знаех как. Веднага щом приключил обучението си в Политехническото училище, Фонтане отишъл до Люрд, където щял да се свърже с мрежа за емигриране, към която предварително бил насочен, но мрежата била разкира и вече не функционирала. Когато се прибрал обратно в Париж се присъединил временно към Изследователския отдел на Кодрон-Рено, който работел за Messerschmitt завод в Огсбург. Политехническото училище било изпратило няколко свои ученика, за да изпълни исканията на STO. Там Фонтане срещнал своя бивш състудент Беле и още няколко студента от Политехническото училище. Когато Фонтане и Беле научили от по-големия ми брат, че знам за секретна организация, която може да ми помогне да избягам, а и че търся компания за бягството, двамата се свързаха с мен и решихме да заминем заедно. Към края на септември отидохме заедно с баща ми да посетим Жорж Брюа, Заместник директор на Екол Нормал, за да му кажем, че заминавам и да предупредим от Екол Нормал да не ме търсят повече. Решихме да се преструваме, че съм си взел дълъг отпуск и си почивам в южна Франция. Г-н Брюа ми пожела късмет и ние никога повече не се срещнахме. След това той беше депортиран в Buchenwald и почина в Sachsenhausen. И така на 4 октомври Фонтане и Беле не се явиха в техния Изследователски Отдел и ние тримата отидохме на гара Острелиц, за да чакаме нощния влак за Тулуза. Във Виерзон, посред нощ, германиски офицер, който извършваше конторл над пътницете във влака, ми каза на немски, че трябва да сляза от влака защото на картата ми за самоличност нямало правилния печат. Нямах избор и слязох от влака, прекарах остатъка от нощта на една пейка близо до ж.п. линиите. На следващия ден отидох до Kommandantur de Vierzon, където ми беше поставен правилния печат! Върнах се на гарата, за да чакам следващия влак за Тулуза, където в крайна сметка пристигнах на 5 октомври към 20ч. Имайки предвид трудността и опасността да си вземеш стая в хотел, предпочетох да отида в  къщата на родителите на моя приятел Комб, която се намираше на улица Тор 80. Бях научил наизуст (имайки предвид, че не можеше да държим каквито и да е било компрометиращи документи в себе си) доста адреси в Тулуза, Тарб, Мадрид, Казабланка,Алжир и Бразвил. Жан Комб и родителите му ме видяха да пристигам, като току що изпаднал от друга планета, и веднага ми дадоха стая, където да преспя. На следващия ден взех влака за Тарб, където пристигнах следобеда и веднага отидох в къщата на Г-н Прюне. С г-н Прюне се бяхме разбрали да прекарам нощта при него, както и да закусвам там, но през деня трябваше да стоя далеч от къщата му. Ден преди това г-н Прюне бе посетен и от Фонтане и Беле. Те бяха настанени при абсолютно същите условия до заминаването си за Испания, при смела млада двойка, приятели на сестрата на Беле. На следващия ден се срещнах с Фонтане и Беле. Стигнахеме до решението, всеки ден двама от нас да прекарват деня заедно, докато третия остава сам. Щеше да бъде неблагоразумно трима младежи  на по 20 години да се разхождат няколко дена по улиците на Тарб. Затова всеки от нас, като му дойдеше реда, се движеше сам, естествено не в центъра на Тарб, а в околностите на града. Само веднъж тримата заедно отидохме в Люрд. Никога не срещнахме организаторите на плана за бягство, единственото, което знаехме бе, че трябва да бъдем на гарата в Тарб в петък, 15 октомври (1943) и да носим единствено ръчна чанта с храна за няколко дена. На същия ден пратих на родителите си в Париж куфъра ми с нещата, които очевидно вече нямаше да мога да нося със себе си.

 

 

2.     Преходът през Пиринеите

 

Пристигнахеме на гарата в Тарб по отделно, където двама мъже от организацията ни помолиха да платим сумата, за която предварително се бяхме уговорили: 3000 франка на човек (един научен работник, тъкмо започнал работа в Националния Център за Научни Изследвания НЦНИ, печелеше по 2000 франка на месец). Влакът, бавен влак за Баниер-дьо-Бигор, вече беше на кея на гарата. Това беше влак, при който вагоните трета класа имаха разделени купета с две врати от всяка страна. Двамата мъже отвориха една от вратите и ни казаха на тримата, Фонтане, Беле и мен, да влезем в купето, чиято врата бяха отворили. Електричешките крушки на тавана бяха счупени, така че едвам успяхме да доловим силуетите на двама човека, седящи в купето. Когато влакът спря в Пузак единият от пътниците стана, отвори вратата, която гледаше към релсите, и ни каза да слезем, което и направихме. Когато влакът тръгна установихме, че бяхме девет човека, кандидати за бягство през Пиринеите, с двама или трима водачи. В Баниер-дьо-Бигор започваше забранената зона, където никой нямаше право да влиза без изричното разрешение на германците. Тръгнахме незабавно през полета и ливади. Минахме през Сент-Мари-дьо-Кампан и вървяхме цяла нощ към прохода Аспан. На сутринта нашите водачи ни оставиха, обяснявайки ни, че други гидове ще дойдат и ще ни водят по-нататък през следващата нощ. Опитахме се да поспим на открито на 5000 метра височина и то през октомври. Първата нощ протече в непрестанно ходене, а през първия ден на „почивка” в горите в близост до прохода Аспан, успяхме да се опознаем с нашите спътници в бягството. Най-младият сред нас беше на 17 години от Алзас. Той е бил принуден да се присъедини към Wehrmacht, смело беше дизертирал и се опитваше да се присъедини към френската армия в Мароко. Друг от компанията, пък, съвсем на скоро бил минал изпита за влизане в училището Сент-Сир; той се беше лутал в Пириниеите от една седмица, мислейки, че сам ще успее да стигне до Испания, благодарение на карта и компас. Когато разбра, че аз, Фонтане и Беле бяхме от École normale и École Polytechnique, се почувства по-сигурен, но вече беше много изморен; още повече, че носеше и доста тежък товар: яке, втори чифт обувки и т.н., докато ние тримата бяхме послушали съвета на организаторите на бягството и носехме само ръчен багаж с храна за няколко дена. За останалите ни спътници имам слаби спомени. Привечер на 16 октомври, събота, нови водачи дойдоха, за да ни поемат и само след няколко часа ходене стигнахем до плевня, където прекарахме остатъка на нощта и следващия ден (неделя, 17 октомври). В плевнята пазехме абсолютна тишина и не излизахме навън. Събота привечер още едни, нови водачи, дойдоха да ни вземат. Най-опасната част беше минаването през градчето Виел-Ор и преминаването през моста, водещ до другия склон на долината. Немски войници седяха в кафенето на града, затова минавахме моста един по един, като всеки път изчаквахме знака на един от водачите, който най-вероятно беше от самото градче. По-нататък стигнахме до каменна кариера, където „починахме” до 5ч на сутринта. Дойдоха нови гидове, които ни превеждаха  по пътека по источната част на склона, докато стигнахме местност под заслона на Риомажу, където снегът вече покриваше пътя. Понеделник, 18 октомври, 11:00, нашите водачи ни показаха прохода le Port du Plan, на височина 2 457 метра, зад който се намираше Испания. Казаха ни, че след не повече от половин час ще бъдем в Испания. Оставиха ни на това място, пожелавайки ни сполучлив край на пътуването ни. Започнахме да се катерим по покритата със сняг планина. В началото снегът ни стигаше до гелзените, докато накрая газехме до колене. Към 14:00 проходът беше все пред нас, но се приближавахме все повече, макар и бавно. В 15:00, уморен, аз изоставих в снега чантата си с храната, която съдържаше. Фонтане и Беле все още имаха сили и взеха храната. Шестима от нас продължавахме да се катерим, но останалите трима бяха прекалено изтощени и решиха да се върнат в долината. В 16:00 стигнахме до Port du Plan, това беше границата. Естествено нито германците, нито френските им съюзници, можеха да наблюдават всички проходи, а още по-малко, тези които имаха толкова труден достъп като Port du Plan, до който ние тъкмо бяхме стигнали.

 

3.     Преходът през Испания

 

Бяхме в Испания. Бяхме част, без все още да го знаем, от 23 000-те французи, които бяха успели да избягат от Франция през Испания. Нощта настъпваше и ние слязохме в долината, където по пътя си намерихме един хамбар и решихме да останем за през нощта. Дрехите ни бяха мокри от вървенето в снега и затова спахме голи в сеното.  Това беше първата нощ от заминаването от Тарб, в която можехме наистина да си починем. На следващия ден, вторник 19 октомври, продължихме да слизаме към долината на Cinqueta, по пътя ни имаше мост, който не можехме да избегнем да пресечем. Точно след моста, от другата страна на долината срещнахме испански цивилни гардове, които чакаха младите французи, които по това време слизаха по няколко пъти на седмица от различни планински проходи , всичките намиращи се на голяма надморска височина. Останахме с тези гардове докато им свърши смяната, до към 16:00 и после те ни отведоха до градчето План, където беше техния лагер. Няколко селянина ни посрещнаха и ни дадоха храна: хляб и месо, ние вече бяхме останали без никакви провизии. След това цивилните гардове ни затвориха в тяхно убежище, едно доста скромно място и ни казаха, че до няколко дена ще дойдат да ни вземат, за да ни заведатдо най-близкия град, където ще можем да се срещнем с френския консул. Нямахме нищо, нищо не знаехме, никого не познавахме, не можехме да отидем никъде, а и къде? През деня ни пускаха от обежищата и селяните от План ни даваха храна. Самите селяни изглежда бяха много бедни. След няколко дни, прекарани по този начин, най-накрая тръгнахме, вече не помня точната дата. Първо цивилните гардове ни водеха пеша, а след това трябваше да вземем автобуса, който да ни заведе до най-близкия град, където да се срещнем с консула! Този град, който беше непознат за нас, беше Барбастро, на около 106 километра от План. След 12 километра ходене пристигнахме в Salinas de Sin, от където трябваше да вземем автобуса, водещ до Биелса. Гардовете ни поиска пари, за да платим за ескорта и за пътя. Казахме им, че нямаме нищо; всъщност искахме да спестим малкото пари, които ни бяха останали. Те ни обясниха, че ако наистина е така, то ще трябва да вървим пеша до Барбастро. Това разстояние обаче не ни плашеше, особено след като бяхме вървяло няколко нощи от Пузак до План. Вървяхме до следващото селище, от където взехме с нашите гардове, автобуса, идващ от Биелса. В едно малко градче, на име Енса, автобусът спря за малко. Гардовете ни заведоха в едно кафене, чийто собственик ни даде да ядем, без да ни иска пари, които ние и без това нямахме. Изглежда, че за тези испанци, които ни храниха през тези няколко дена, ние бяхме герои. Може би си мислеха, че като отидем да се бием срещу Германия, ще ускорим края на властта на Франко, което сигурно беше тяхното желание. Най-накрая пристигнахме в Барбастро около 20:00ч, където нашите пазачи ни заведоха до сграда, бивш манастир, където влязохме заедно с тях. Веднага щом се затвори вратата осъзнахме, че изобщо не бяхме в консулската резиденция, бяхме в затвор! Нашата доверчивост и наивност беше безгранична, но в крайна сметка нищо друго не можехме да направим.

 

Бяхме в затвора! Регистрираха ни, задаваха ни въпроси за нашата самоличност, извзеха всичко, което имахме (което се равняваше на малко френски пари), дадоха ни и разписка, която никога не използвахме. След това ни въведоха в голяма зала, в която вече се намираха около 70 французина. От колко ли време бяха там? Сблъсквайки се малко, нашите другари от затвора, освободиха четири сламени дюшека за нас шестимата. Аз, Фонтане и Беле взехме два от дюшеците и спахме така през цялото време, което прекарахме в Барбастро, т.е. един месец. Единствените дрехи, които имахме бяха тези, с които пресякохме границата.Тези дрехи носихме чак до 26 декември, когато от Червения Кръст на Мадрид ни дадоха нови. Тогава ни водеха в Малага. Хората, с които бяхме затворени, ни питаха за новини от Франция, задаваха въпроси за войната , които ни наведоха на мисълта, че те бяха в затвора от поне шест месеца! Всичко това ни обезсърчи допълнително. По-нататък в разговорите ни, когато вече изглеждахме съвсем обезсърчени, те изприхнаха в смях, всъщност това беше тяхна шега, на която подлагаха всяка нова група идваща в затвора. На практика те бяха прекарали там един месец. В деня след вкарването ни в затвора, браснарят ни обръсна от глава до пети, по-късно към 10:00ч слязохме в двора на затвора, където срещнахме друга група французи, които бяха държани в отделно помещение. Сред тях Фонтане и Беле срещнаха техен приятел от École Polytechnique, а пък аз срещнах Жан Бейдон, който беше съученик на по-големия ми брат от гимназията Сейнт-Луис. Жан Бейдон караше подготвителния клас за Военоморската академия: Военоморската академия, която беше затворена, но изпитът за приемане в нея все още съществуваше, и съответно взелите успешно изпита продължава обучението си в École Centrale de Paris. Множество испански републиканци бяха арестувани и изпратени в затвора в Барбастро, бяха прекарали там вече няколко години и най-вероятно щяха да останат още, тъй като Генерал Франко бе на власт до смъртта си през 1975. Испанските затворници не излизаха в двора на затвора в едно и също време с френските затворници. Всъщност дворът не бе достатъчно голям за всички затворници. Всяка неделя в затвора имаше църковната служба; тя беше задължителна за испанците и по избор за французите, които от своя страна я посещаваха редовно. Което им предоставяше възможност да излязат поне за малко от затворническата зала. През известни интервали други французи, които тъкмо бяха прекосили границата идваха в затвора. Един ден видяхме единия от тримата ни спътници, които се бяха отказали от похода ни когато минавахме през Порт дьо План. Той ни разказа, че заедно с още един от тримата се били спуснали до Риумажу. За съжаление третият починал от изтощение в планината. Името му беше Сапон, същото момче на 21 години, което беше прието в Военната Академия Сент-Сир, също затворена, но в която продължаваха да съществуват подготвителните класове (може би за след войната).

На равни интервали директорът на затовра идваше при нас и ни прочиташе списък с имената на затворници, които трябваше да напуснат Барбастро, след един месец престой и нашите имена се появиха в този списък. Беше радостна новина. И така, напуснахме затвора, оковани в белезници. Качиха ни на влак за Сарагоса. Там ни заведоха в друг затвор. Беше по-модерен затвор. Заториха ни в килии по около 10 квадратни метра, във всяка по 15 човека. В ъгъла на всяка килия имаше чешма и дупка, служеща за тоалетна. След около час-два ни донесоха сламени дюшеци, но бяха прекалено малко за всички ни. В тези условия прекарахме три дена.  Последва ново местене с влак към лагера Миранда.

Лагерът Миранда ни се стори рай, имайки предвид какво преживяхме в Барбастро и Сарагоса. Лагерът е бил построен през гражданската война и е бил предвиден за няколко хиляди затворника. Представляваше множество дървени колиби, подредени в редици, всяка от тях можеше да побере 120 – 130 затворника. Лагерът се пазаше от армията, имаше класически вид – стена, бодлива тел и наблюдателни кули. Главнокомандващ там беше един майор, който изглежда нямаше франкофобско настроение. Въпреки всичко животът в концентрационен лагер е нещо ужасно и този не отстъпваше много с отвратителните си прибори за ядене и вонящите чаршафи. Всяка колиба беше разделена от централен коридор, от всяка страна на който, се намират стаи, всяка от които разделена на части чрез стари одеяла. Една едиствена крушка хвърляше известна светлина в коридора. Бях настанен в една колиба, различна от тази на Фонтане и Беле, които бяха в „офицерския павилион”, тъй като идваха от Екол Политехник. От време на време ги посещавах. По време на една такава визита, разбрах, че Жан Русо, когото познавах от гимназията Сент-Люи, и който тъкмо бе успешно взел изпита за Екол Политехник, бе настанен в „офицерския павилион”. Отговорник на „офицерския павилион” беше капитан Луи, най-вероятно с най-висок чин. Обясних на капитан Луй, който беше затвориник като всички нас, че съм печил възможността да вляза е Екол Политехник цели два пъти, през 1941 и 1942, но отказах и отидох е Екол Нормал, също така му казах, че имам точно толкова титли като Жан Русо, ако не и повече, за да може и аз да бъда настанен в “офицерския павилион”. Капитан Луи, с който бяхме в Барбастро и Сарагоса, ми каза веднага да отивам да си взема нащета, каквито на практика нямах, и да идвам в „офицерския павилион”, което и направих. Естествено животът в Миранда беше тежък, с отвратителна хигиена Миранда се намираше в Елбре, на 80 километра южно от Билбао, на 460 метра надморска височина и беше декември. Все пак във вътрешността на лагера бяхме свободни да се разхождаме и можеше да прекараме цял ден мотаейки се. На всеки две седмици беше афиширан лист с имената на няколко стотин, дори хиляди мъже, които бяха свободни да си отидат на следващия ден. На 24 Декември 1943 година, Фонтане, Беле и аз се появихме в този списък. На 25 Декември седяхме пред вратите на лагера Миранда и бяхме свободни хора в Испания.

 

4.Заминаване за Мароко

 

Като напуснахме лагера Миранда, бяхме приети от делегати на френския национален освободителен комитет, чието седалище беше в Алжир.Отидохме в един ресторант в Миранда, искахме да ядем най-накрая нормална храна и по-късно вечерта заминахме за Мадрид с влак. Пристигнахме на 26 декември сутринта. Заведоха ни в центъра на Червения Кръст, където си свалихме дрехите, с които бяхме тръгнали от Париж на 4 октомври и до този момент нямахме възможност да сменим. Облечени с нови дрехи, взели душ, най-накрая избрастнати и добре нахранени, получихме малка сума пари и ни пуснаха да се разходим с единственото условие – да се върнем привечер, за да заминем за Малага. Обадих се на Ги Лефор, който беше влязал в Екол Нормал през 1939 и сега преподаваше въд Френската гимназия в Мадрид. Г-н Каркопино, директор на Екол Нормал и Г-н Брюа, заместник директор, бяха изпратили няколко от своите ученици в Френската гимназия е Мадрид, с цел да избегнат повиквателните от СTO. Естествено тези ученици бяха пристигнали в Мадрид в спален вагон, те имаха виза. Адресът на Лефор беше един от адресите, които знаех наизуст. Когато ме посрещна Лефор с известна гордост ми съобщи, че той заедно с някои от свойте колеги от Френската гимназия вече следвали Де Гол. Когато го попитах какво има предвид – той отговори, че не вече Петан му плаща заплатата, а де Гол. Аз го поздравих за смелото му решение. От своя страна му съобщих, че след повече от два месеца, прекарани в испански затвори, аз заминавам за Мароко, където щях да се присъединя към военните ни сили. Отпътувахме от Мадрид с автобус, цяла нощ пътувахме, сториха ни се удбни, но какво не би ни се сторило удобно, след това, което преживяхме. По пътя спряхме за малко в Гранада, а в Малага престигнахме на 27 Декември 1943. Чакахи повече от 1500 французи, повечето идващи от лагера Миранда и други затвори. Имаше и такива, които идваха от Балнерио – това беше пансион за французи, декларирали, че са под 18 години. В Малага, до заминаването ни, бяхме настанени в една арена, постлана със слама. През деня бяхме свободни. От 21 Октомври до 29 Декември, шест конвоя от по два кораба бяха напуснали испания от прищанището в Малага. Тези конвои бяха прекарали повече от 9000 млади мъже, избягали от Франция.  На 29 Декември „Сиди Браим” и „Генерал Лепин” бяха на док в Малага, това бяха същите два кораба, които бяха направили и предишните курсове. Фонтане, Беле и аз, заедно с още 1500 съгражданина, настанени в същата арена като нас, се насочихме към пристанището. Качиха ни на борда. На същия следобед вече наблюдавахме отдалечаващите се брегове на Испания – заминавахме за Мароко! На 31 Декември 1943 стъпих на африканска земя – Казабланка. Бягството ни от Франция, от Париж до Казабланка беше в своя край – всичко продължи 88 дена.

 

 

 

III.           Присъединияването към Военновъздушните сили

 

 

 

5.Казабланка и Алжир.

 

На 31 Декември 1943, петък, всички пристигнали с корабите от Малага бяха заведени до транзите лагер, където трябваше да се занимаваме с множество формалности. Първо трябваше да получим временна карта за самоличност, в която се отбелязваха всички показания, които давахме. След това няколко офицера ни разпитваха за нашия живот, обучение, как сме прекосили Приринейте, за престоя ни в Испания и т.н. Междувременно бях информиран, че на 18 Окотомври (дата, когато пресякох фреснко-испанската граница) бях повишен в чин – старши лейтенант. Всъщност всички, които бяха избягали от Франци и са възпитаници на една от четирите военни акадамии: Екол Политехник, Екол Сент-Сир, Екол Навал или Екол де л’Ер, както и на гражданските институти: Екол Нормал Супериър, Екол де Мин де Пари, Екол де Понт е Шосе, Екол Сентрал де Пари, Екол Колониал беше повишен в длъжност до старши лейтенант, по заслуги. Други офицери ни разпитваха за нашето мнение какво би било стратегически добро за следващата битка във Франция. Аз им разказах каквото знаех за брега на Ле Лек и за вилите по брега на морето. След това подписах документ, който гласеше, че ще служа на Военновъздушните сили до края на войната. От този ден нататък Фонтане и Беле поеха по свой собствен път, който не съвпадаше с моя. Фонтане се присъедини към Артилерията, а Беле към танковете. Младите мъже, избягали от Франция имаха възможност да избират към коя част на армията да се присъединят. Всяка група, идваща от Испания включваше няколко лъжливи Алзасианци, които всъщност бяха немски шпиони – разстрелвани безмислостно. На 4 Януари, Понеделник, напуснах транзитния лагер, от където отидох в Депо 209 в Казабланка, където получих пълна военна екипировка. Там изчаках докато ме пратят в Алжир. В Алжир щеше да бъде проверено в овициални документи дали наистина съм бил в Екол Нормал и съответно титлата старши лейтенант да влезе в сила. Докато бях в Казабланка се обадих на Андре Моатесие, първи братовчед на майка ми, и неговият адрес беше сред тези, които бях наизустил. Андре ми каза, че Марсел Боато, който беше спечелил конкурса за Екол Нормал през същата година като мен, бе дошал в Казабланка няколко месеца преди мен. Боато и аз делихме едно общежитие през ученическата 1942-1943, но никой от двама ни не знаеше, че другия има намерение да прекъсне обучението си и да се присъедини към военните ни сили в Северна Африка. Това доказва за потайността при такива начинания. Боато бе прекосил Испания за едва две седмици без да бъде задържан от испанците. Неговото постижение се дължеше на факта, че беше транспортиран през Пиринеите заедно с американските пилоти, които бяха разбили своите самолети над франция. Тези пилоти веднага щом пристигаха в Испания се свързваха с посолството си в Мадрид. Франко не задържаше американците в затвор. И така човек от посолството бе отишал да вземе пилотите, заедно с Боато и ги бе завел до Гибралтара. В депо 209 аз се запознах с Ланглоа-Бартело, който бе дошъл от Испания със същия конвой като мен. Той бе спечелил място в Екол Политехник през 1943 и като мен чакаше да замине за Алжир. През престоя си в Испания той е бил настанен в пансион, тъй като е декларирал, че е на 17 години. Явно бе по-добре информиран от мен за начините за прекосяване на Испания.

 

Най-накрая аз и Ланглоа-Бартело заминахме за Алжир с влак в вагон с добитък, където обаче се настанихме доста удобно. Огормна армия от американци, британци и французи бе командирована в Северна Африка, което бе предизвикало множество транспортни проблеми. След няколко дни и нощи и множество спирания, най-често в Оран, който успяхме даже да посетим, пристигнахме в Алжир на 16 Януари. Там се присъединихме към База 320, към която бяхме причислени. Имаше още доста формалности, благодарение на които, обаче, получихме постоянна лична карта и се потвърди повишението ни в Старши Лейтенант, а титлата получихме на 3 Март! Веднага щом пристигнахме в Алжир, аз отидох до офиса на Радио Алжир, за да изпратя следното съобщение: „Носът на тапира сочи към небето”. Това беше съобщение, за което се бяхме разбрали с родителите ми и някои мой приятели и означаваше, че съм пристигнал в Северна Африка, те знаеха, че трябва да го чуят по Радио Алжир. Родителите ми не го бяха чули, но някои от моите приятели, които го бяха чули им казали веднага. През шестте седмици прекарани в Алжир, бях посетил Жорж Дармоа, професор в Факултета по Физика, Химия и Биология в Париж, който по това време беше в Алжир; той ми каза, сред всичко останало, че Ив Рокар, който беше професор в същия факултет, също бе в Алжир. Ив Рокар бе мой лектор  в Екол Нормал и през Юли бе изпитващ по един от устните предмети, част от сертификата за Обща Физика. Г-н Рокар беше напуснал Франция със самолет. Той беше специалист по радиофарове и англичаните бяха изпратили самолет Лизандър, който през нощта на 13 Септември 1943 се беше презимил на ливада в регина на Поатие. Лизанадърите са малки самолети с един двигател, 4 места за пилот, картечар и двама пасажери. Тези самоелти се използваха за кацане по ливади, предварително избрани от Съпротивата, през пълнолуние. Около 640 човека бяха напуснали Франция с такива самолети. За разлика то 23 000 французи, които бяха успели да прекосят Пириниеите и 7000 - не успяха. Към тези числа трябва да се добавят  и няколко хиляди чужденци. През шестте ми седмици в Алжир аз ходех почти всеки ден в библиотеката на Алжирсия Университет. Естествено исках да се върна обратно в Екол Нормал след войанта, за да завърша образованието си там и не ми се щеше да забравям вече наученото по математика. В библиотеката четях и след това пишех примери и демонстрации на Хадамаровата теорема за разпределението на простите числа, също така започнах да изучавам и трансцедентните чусла. В Алжир си купих и някои книги: трите тома Celestial Mechanics by Henri Poincaré. В Алжир се обадих на чичо си Алберт Фабри и жена му; те живееха на улица Клод Бернар във вила с чудесна гледка към града. Бяха изключително гостоприемни и на няколко пъти преспах у тях. В началото на Март Лангоа и аз получихме номинацията си за повишение за втора степен лейтенанти и заплатите си за предишните месеци. Отпътувахме за Казабланка с влак, но този път пътувахме в пътнически вагон. В Казабланка бяхме назначени в Подготвителния Център за щурмани, заедно с още двайсет френски, обучаващи се кадети. Останахме в Казабланка до 12 Април.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

6. Маракеш

 

 

13 април, всички обучаващи се, а именно два втори лейтенанта, Ланглуа и аз и приблизително двадесет кадети пристигнахме в Маракеш, в Практическа школа за щурмани. Капитан, управляващ школата, отчете като неправилно,

че аз и Ланглуа сме станали втори лейтенанти, без да сме отслужили войници. Затова нареди да се храним заедно с кадетите. Спяхме в голяма барака с много легла, но това не бе проблем, както и да се редим на опашка, държейки канчета пред мароканските войници, които ни обслужваха. Но като че ли тези войници се удивяваха от това, че двама офоцери стоят и чакат заедно с судентите кадети. Те видимо си задаваха въпроса, дали не сме наказани и ние така се засрамихме, че след три дни снехме нашите лейтенантски пагони.

 Предложих на Ланглуа да обясним неприятната ситуация на капитана. Ланглуа се отказа, аз отидох сам и капитанът се съгласи, че е направил грешка и ни премести при офицерите. В школата в Маракеш избрах курса за подготовка на щурмани. До този момент се занимавахме с теоретични курсове, които по мнението на нашите преподаватели били на ниво на специализирани математически класове, но по мое мнение отговаряха на ниво девети клас на средното училище. В същото време бяхме длъжни да летим и като щурмани и като пасажери, трябваха ни 100 часа полети,за да получим лиценз за щурмани. Летяхме на борда на самолети Лео 45, или Чесна. Животът в авиобазата бе много евтин и ние можехме да харчим  90% от получената заплата за джобни разходи. Затова всеки месец с компанията ходехме да похапнем в Mamounia, разкошен хотел със световна известност; Чърчил обикновехо се настаняваше и почиваше там; храната беше превъзходна, а цените в съответствие с качеството.

Веднъж аз отново се срещнах с Фонтане и Беле и прекарах цял ден в Mogador, днес се нарича Essaouira. Пропуснах занятията през този ден, без разрешение, а ми казаха, че съм бил включен в плана за полети. Добрата воля на моите приятели, а и разбиране от инструктора ме избавиха от наказание.

Към края на периода на обучение, Ланглуа, който летя като пасажер със студенти пилоти, претърпя авария при приземяване и всички загинаха.

С петима приятели аз пренесох неговия ковчег и го погребахме в гробището на Маракеш.

На 18 август приключихме обучението. Аз бях пръв, което не бе никак трудно в действителност и получих лицснз за щурман. После трябваше да специализирам и аз избрах тежки бомбандировачи, обучението се провеждаше във Великобритания. Затова на 20 август тръгнахме към база Бараки около Алжир. Отплавахме от Алжир на 7 септември 1944 към Великобритания. Доплавахме в Гринок, в близост до Глазгоу в Шотландия на 14 септември.

 

 

 

 

 

 

7. Великобритания

 

 

Прекарахме няколко дни в Лондон в подготвителен център, който се наричаше “Патриотическа школа”. В Лондон случайно с пилота на Генерал

Лъклерк и той на следващия ден отнесе писмо до моите родители, първото до този момент, откакто бях напуснал Франция.

В Лондон на 25 септември 1944год. си купих книгата по математика “Курс

по съвременен анализ” на Уитъкър и Уотсън. През цялото време във Великобритания старателно изучавах тази книга и планирах да се върна във Екол Нормал Супериор. Написах статия “Приложение на безконечна дроб към трансцедентни числа”. Когато връзката между Франция и Англия беше възстановена, изпратих тази статия на баща си, който я представи в списание “Revue Scientifique”, в което бе отпечатана.

От Лондон ме изпратиха в център Filey, после в “Тренировъчен център” в Дамфис в Шотландия, където прекарах от 10 октомври до 4 декември.

После ме откараха в Шотландия в “Експлоатационен център за обучение”

в Lossiemouth, къдете бях от 2 януари 1945 до 9 март. Там бяха сформирани екипажи за полети и членовете на всеки екипаж бяха длъжни да летят нощем. Lossienouth  се намира на 58 северна ширина, а ние бяхме там през зимата, ето защо се стъмняваше много рано и бе удобно за нощни полети. Щурманите летяха и като втори щурмани с други екипажи. Веднъж през нощта, когато летях с английски екипаж, при презимяване се счупи шаси и самолетът се запали от триенето в пистата. Англичаните се спасиха, ползвайки аварийните изходи, от които аз не успях да се възползвам, защото бяха в пламъци. Самолет Уелингтън бе направен от алуминиев скелет, обвит в платно. Разкъсвайки платното между алуминиевите стойки, бидейки много слаб, аз се измъкнах и чух английските членове на екипажа да се питат един друг за “френския щурман”. Всички се спасихме, но нашите приятели, виждайки самолета обхванат в пламъци, са мислели, че всички сме загинали. На 9 март, разпределените в Lossiemouth екипажи, бяха изпратени в нова база, където трябваше да ни обучават да летим на Халифакс, на които се предполагаше участие във военна операция. На 5 май 1945г. към група Guyennе, едната от двете групи тежки бомбандировачи на Свободните френски въздушни сили. Приветсваха ни с голяма ирония, а на нас ни бе обидно за такъв край на трудното приключение, което продължи почти две години. Три дни по-късно Германия подписа безусловна капитолация и войната свърши.

Прелетяхме над Германия и изхвърлихме безполезните бомби в Северно море. 18 юни 1945 нашият екипаж  взе участие в парада на Champs Elysées. Стартирахме от Елвингтон в Йоркшир, прелетяхме над Champs Elysées, за да се приземим отново в Елвингтон. През юли бях назначен отговорникза подготовката на групи тежки бомбардиривачи в Гуин и Гаскони на база Мериняк, близо до Бордо, от която Генерал Де Гол излетя за Лондон на 17 юни 1940г. От Бордо успях да пътувам до Париж и да прекарам няколко дни, за да видя моите родители след 21 месеца раздяла. В Мериняк се подготвих да получа последния сертификат по теопетична механика. Изпратиха ме в Парижкия център, събирайки персонал, от там бях демобилизиран на 21 октомври, две години и три дена след преминаването на френско-испанската граница.

На 24 октомври получих лиценз вземайки  изпит по теоретична механика и се върнах във Висшато  нормално училище за втора последна година.

 

 

 

ПРЕВОД ОТ ФРЕНСКИ                ПЕТЪР БОГДАНОВ